Диалектика на свободата

Историята е телеологична. Тя има “telos” – край, цел. Тя не е просто сбор от случайни събития, а се движи в конкретна посока, която може да бъде определена. Хегел идентифицира централната ос на историята – свободата. Той казва:

“Историята на света не е нищо друго, освен прогресът на свободното съзнание.”

 

Историята свършва, когато е постигната максималната свобода. Максималната свобода е състоянието, в което всеки има възможността да изрази своя пълен потенциал. Ако се провали, то е заради собствените си недостатъци, а не защото някой му е попречил.

В момента огромното мнозинство от нас не притежават автентична свобода. Системата е създадена така, че да служи на интересите на Стария Световен Ред. Те са свободни, останалите се заблуждаваме, че сме. Гениалността на Стария Световен Ред е в това, че ни е дал илюзията за свобода, докато пречи на истинската такава. Историята няма да достигне своя “telos” , докато тази изкуствена свобода не бъде заместена от истинската, автентична свобода.

 

* * *

 

Съвременната ни илюзорна свобода е част от дълга историческа верига, анализирана в детайли от Хегел. Той показва как сме стигнали до тук. Хегел започнва изучаването на историческата телеология като проучва древните цивилизации от Ориента. В древен Китай, Индия и Персия само един човек е бил свободен – владетелят. Волята на всички, служещи на владетеля, е била подвластна на тази на господаря им. Никой не е имал съвест в съвременния смисъл на думата. Никой не е имал собствено мнение за правилно и грешно. Всякаква лична отговорност е липсвала у тези хора. Те просто се подчинявали.

В Китай хората били като малки деца. Императорът бил техен баща. В Индия, кастовата система на индуизма създала нов елемент. Едновременно с деспотизма на владетеля, хората били подложени и на непреклонния деспотизъм на религията. Ако си с по-нисък статус, нямаш право да се оплакваш. Според индуизма, това било просто кармично възмездие, заради лошо поведение в минал живот. Нямаш право да искаш свобода, а и подобна мисъл дори не ти идва наум. В Персия ситуацията също не била по-различна. Отново имало деспотичен владетел и религиозни правила (този път зороастрийски, вместо индуиски). Но докато индуизмът бил деспотичен – всичко било определено в предишен твой живот, за който нямаш дори спомен – в зороастризма ставало въпрос за продължаваща борба между добро и зло, в която всеки има отредена роля.

Никой нямал право да предизвика владетелят на Персия, докато той спазва религиозните правила на зороастризма, но ако наруши някое от тях, рискувал да бъде свален. С други думи, владетелят, както и поданиците му, бил ограничен от правила. Не му била дадена възможността да проявява капризи, каквато имали владетелите в Китай и Индия.

Хегел съзрял в ограниченията, наложени на владетеля от правилата (интелектуални или религиозни), основата на “истинската история”. Ако тези правила могат да бъдат променени, човечеството може да бъде трансформирано. При управлението на един китайски деспот липсвали правила, на които някой низшестоящ да се позове, за да поиска промяна. В Индия индуизмът бил приравнен със самата природа и също бил имунизиран от промяна. Това са били статични общества (замразени царства), в които не съществували възможности за въвеждане на някакви нови значими права и свободи. Единствено в Персия законът загатвал, че е възможно един ден да бъдат приети нови закони, които да доведат до по-добро общество.

Дори елините не били истински свободни. Спарта била военна държава, а всеки жител бил задължен да е част от войската. Огромен брой роби служили на спартанците. При атиняните не било по-различно, защото демократичният строй давал правото на глас само на мъже и то на свободни граждани, отбили военната си служба. Жените и чужденците нямали право на глас и подобно на Спарта, атинската демокрация била обслужвана от голям брой роби. Дори самите жители не били свободни в съвременния смисъл. Те дотолкова се идентифицирали с полиса, че неговите интереси ставали техни. Те по-скоро били като клетки в организъм, отколкото свободни индивиди със собствено мислене. Атиняните осъдили Сократ на смърт, защото дръзнал да постави под съмнение авторитета на атинската олигархия и да зададе неудобните въпроси, които съвременните дисиденти и опозиционери задават ежедневно. Спартанците, които отказвали да служат във войската, били убивани или прогонени в изгнание. Ситуацията в съвременна Америка, в която много хора активно ненавиждат федералното правителство и дори заговорничат срещу него, би била неразбираема за елините. Всеки несъгласен би бил наказан, според разбиранията на атиняните. Накрая елинските полиси паднали под контрола на цар Филип Втори Македонски. Наследникът му Александър Велики повел поход за покоряването на Персия, Индия и Египет. (Египет, владението на богоизбраните фараони, където също хиляди роби и слуги превивали гръб, а свободата изглеждала като пустинен мираж.)

Но една нова империя – Римската, скоро заместила тази на Александър Велики. Рим бил като смесица от Спарта и Атина: добре смазана военна машина, зачитаща правата гражданите. Тази нова империя процъфтявала върху плещите на хиляди роби. Въпреки господстващото си положение, Рим бил погълнат от доктрината на робите – християнството. Характерът на обществото коренно се изменил под натиска на тази нова и чужда религия, която привидно се противопоставяла на обичаите и привичките на езически Рим.

Рим бил трансформиран под формата на Римокатолическата църква, Свещената Римска Империя и Византия (Базилеа тон Ромео). В западната част на империята царувала доктрината на папоцезаризма – върховенството на папата над императора, както и върховенството на църковната йерархия над светската. Това била една строга йерархия. Обикновените хора трябвало да минат по каналния ред от свещеника до папата, ако искали бог да е благосклонен към тях. Папата бил божият наместник на земята. Хората нямали възможност за директен достъп до бог. Ако искали да се молят, трябвало да извикат свещеник. Идеята, че обикновено човек може да има лична връзка с бог била немислима. На изток положението било противоположно – там цезаропапизмът гарантирал надмощие на Василевса над патриарха и църковната йерархия трябвало да се подчинява на светската. Папата и Василевсът били божиите наместници на земята, техните решения били боговдъхновени, а крепостните селяни нямали правото да оспорват божиите решения. Богът бил високо, а царят бил далеко, затова между крепостните и Господа се издигали доста стъпала от посредници. Все пак прекият им достъп до Бог бил прекъснат, а понякога прекият очен контакт с императора водел до сурови наказания.

В крайна сметка идеята за директна връзка с бог се разпространила в християнския свят. Мартин Лутер се противопоставил на католическата йерархия, тъй като виждал в нея изкуствено препятствие за истинското християнско послание. Протестантската Реформация наблягала на текстовете за сметка на авторитета на църквата. Библията, допреди това достъпна само на латински, който обикновените хора не разбирали, била преведена. Сега всеки можел да я прочете и да си извади свои собствени заключения. Съществува само един тип католицизъм, но многобройни протестантски секти. Когато хората имат свободата да решават сами за себе си, тенденцията винаги е към пролиферация. В исторически план гностицизмът е имал много фракции, всяка от които е наблягала на различни аспекти от гностическото мислене. Ислямът не се е разделил по същия начин, тъй като е толкова опростен, че почти няма място за диспути.

С децентрализацията на властта на запад и освобождаването на индивида от непоклатимата йерархия на католицизма, свободата бързо започнала да се разпространява. Хегел определил Реформацията като ключов исторически момент, важен пробив за диалектичния напредък към свобода. Науката, в частност, била освободена от теологията. Докато църквата обвинявала Галилео, един от най-великите учени, в ерес и забранила трудовете му, научната мисъл започнала да разцъфтява в по-свободомислещите протестантски държави. Контрареформацията, изкарала на преден план йезуитите, демонстрирала, че католицизмът трябва да се движи в крак с времето и католизицмът също приел науката и новото мислене на Просвещението.

Ислямът не се е променил радикално, понеже е отдавал голямо значение на буквата. По този начин той изостанал по отношение на свободите, затова и до днес се смята за научно и философски изостанала доктрина. В Европа, Ренесансът, Реформацията, Контрареформацията и Просвещението водят до интелектуален пожар, разпалващ все повече ламтежа към свободата на индивида. Увеличаващата се бюргерска класа и зараждането на национализма в условията на разпадащата се Свещена Римска Империя само подхранвали въпросните процеси. Към онзи момент се случили и двете най-повратни събития за 18-ти век – Американската и Френската революции. Реформацията била подкопала централизираната власт на католицизма, а сега тези две революции подкопали централизираната власт на монарсите.

Въпреки, че фигурата на Наполеон се явява в окончателната фаза на революцията и то с неговото самопровъзгласяване за император, той също въвежда закони и кодекси, които разширяват правата и свободите на гражданите. Те били в съзвучие с революционното мислене и повлияли на цяла Европа, включително и родината на Хегел – Прусия – една милитаристична монархия.

На публични места, Хегел не се колебаел да заяви, че Прусия представлява кулминацията на историята. Свободата на индивида е осезаема, казвал той, контролирана от нуждата за сигурност, законност и ред. Тези негови думи му помагали да бъде добри отношения с властта и гарантирали, че няма да привлича внимание. Извън публичното пространство, Хегел презирал управлението в Прусия. Той копнеел за неговото премахване и въвеждането на истинската свобода. Вярвал, че може да влияе по-ефективно на събитията, ако се представя за предан гражданин, докато работи тайно зад кулисите срещу пруската монархия.

Анализите на Хегел били възприети от Карл Маркс и сподвижникът му Фридрих Енгелс, които пък изваждат късмета да бъдат свидетели на революционните събития от 1848 г., които обхващат почти цяла Европа и някои страни от Латинска Америка. Акцентът в творбите на Маркс и Енгелс е противопоставянето на бедни и богати. Според марксизма богатият е в пъти по-свободен от бедния, защото капиталистическата класа диктува условията в които бедният трябва да се справя. Според Маркс борбата за свобода ще приключи с налагането и установяването на комунистическият строй, който ще премахне частната собственост и по този начин благата, следователно и свободите ще бъдат равномерно разпределени.

Уви, Маркс не живее сред нас, за да види, че диалектиката се разви в съвсем друго направление. Падането на  Берлинската  стена показа, че прогнозите на Маркс се оказаха неверни – поне на този етап. Така нареченият комунизъм от съветски тип просто не успя да реализира марксистките идеали на максимум. Партийният капитализъм на другарите се оказа не по-малко репресивен, бюрократичен, закостенял и реакционен от този на предшестващите го режими.

В края на Студената война, американският академик Франсис Фукуяма надменно заяви, че западният неолиберален строй е окончателен победител в борбата за свобода. Според него борбата беше приключила, защото почти целият свят възприе неолибералният стил на управление. Фукуяма едва ли е очаквал интересите на капиталистите-победители да се изродят дотолкова в сегашният си перфиден вид. Явно е забравил, че богатите трябва да държат бедните в нищета, иначе не биха имали преимущество.

Еврейският философ Исая Берлин, в есето си “Две концепции за Свобода” (1958 г.) описва разликата между подхода на Стария Световен Ред към свободата и този на Новия Световен Ред. Исая Берлин е бил ционист и близък приятел на семейство Ротшилд. Обичал е да се движи в кръговете на богатите и властимащите – типичен хрантутник на Стария Световен ред и поддръжник на идеологията му.

Прехваленият философ на Стария Световен Ред Исая Берлин правел разлика между позитивна свобода, която повечето хора я наричат просто свобода, и негативна, която повечето хора наричат слободия. Характерно за слободията е, че не се бори за нещо – тя винаги се бори против нещо и то предимно против държавната и обществена намеса. Американската капиталистическа класа е развъдник на слободията, т.е. на богаташките произволи и беззакония в една държава, докато при истинската свобода държавата работи в интерес на народа и предлага действащи алтернативи за един по-добър и достоен живот. Свободата по принцип се бори за някаква възвишена кауза, а не само против нещо. При слободията някои типове хора – богаташите, властимащите и връзкарите – процъфтяват, докато останалите (огромното мнозинство) живеят най-обикновен и банален живот, а в случая на ниската класа – живеят в бедност и отчаяние. Държавата не подава ръка. Американската капиталистическа демокрация е люлката на на негативната свобода. Много американски граждани живеят в мизерия, без почти никакъв достъп до някакъв минимален стандарт или здравни грижи. Десетки милиони американци са бедни и без перспективи. Тези хора се крепят на илюзията за “Американската мечта”, която в действителност се среща не по-често от печалбата от лотарията. Един на милион успява да се пребори и да успее. За останалите мечтата е просто един кошмар.

Позитивната свобода е тази, при която държавата често се намесва и предлага на хората обща визия, един колективен проект, в който всеки може да участва. Тя обещава идентичност и реализация, освобождаване от безцелния и безсмислен живот, който водят повечето хора, когато биват оставени да се справят сами. Позитивната свобода се бори за нещо. За това да бъде създадено нещо ново. От нея ще се зароди нов тип човечество – по-силно, по-интелигентно и по-способно за велики дела. Обикновените хора ще имат възможността да се докоснат до Висшето си Аз и да осовбодят латентните си способности, които негативната свобода притъпява. Позитивната свобода е прогресивна и активна концепция, целяща промяна на света към по-добро.

 

* * *

 

Политическата коректност е нашата нова цензура. В един свят на политическа коректност, всеки е постоянно на ръба да започне да се извинява от страх, че може да е обидил някого без да иска. Да обидиш някого, е най-голямото престъпление в наши дни. Що за хора сме, ако се чувстваме задължени да се извиняваме за неща, които знаем, че са верни? Нима вече нямаме убеждения? Нима не стоим зад думите си? Дали не сме се превърнали в хора, които просто трябва да изглеждат мили и да се харесват на познатите си?

Не слушайте Ротшилд. Не слушайте Исая Берлин. Не слушайте Стария Световен Ред. Негативната свобода е капан. Тя води до съвременната пустиня, в която живеем днес. До един глобален мол, пълен със зомбита, слушащи музика, произвеждана на конвейер и търсещи правилните брандове, за да си повдигнат самочувствието. Негативната свобода предоставя глобална сцена за риалити телевизията, където денонощно да се обсъждат групи от надути позьори. Някои футболисти подписват договори за над $300 000 на седмица, $15.6 млн. на година, $78 млн. за 5-годишен договор. Отвърнете на удара. Не ги гледайте. Избягвайте ги. Не си купувайте стоки, заради марката. Не гледайте риалитита. Спрете да се връзвате на триковете на Стария Световен Ред. Съпротивлявайте се на тираните. Всичко това са част от опитите им да ни превърнат в подчовеци, в консуматори пред конвейер, чиято единствен цел е да си купят най-новите неща и дизайнерски дрънкулки, за да изпънат джобовете на супер-богатите. Ние сме общество от смотаняци. Обществото на глупаците и наивниците. Старият Световен Ред се е подготвил отдавна. Всяка минута се ражда по един загубеняк и всеки един от нас е бил на неговото място. Но съдбата ни не е предначертана. Можем отново да си върнем самоуважението. Можем отново да станем хора, а не консуматори. Трябва да се обърнем към позитивната свобода.

Днешната демокрация е тази на подчинението и сервилността. Във всяка държава виждаме сиамските близнаци на републиканците и демократите, на консерваторите и лейбъристите и т.н. Само на крачка сме от “изборът” на Хенри Форд: “Можете да си изберете, който цвят искате, стига да е черен”. През 2004, на изборите за президент, на американците им беше даден избор между двама богати, привилегировани членове на Череп и Кости. Има ли значение кой победи? Това изобщо не беше избор. Никога не сме имали избор. Винаги получаваме кандидатите на Стария Световен Ред.

 

* * *

 

Съществуването е фундаментално телеологично. Целта му е да открие скрития максимум, трансцедентната точка, където то достига пълната си проява. Там, съществуването като неперсонална абстракция, прехвърля енергията си към лично, определено самосъзнание. То е резултатът от търсенето на самата Вселена на своята душа. Това е, което ние наричаме “Бог”. Когато “Бог” еволюира, началният telos (цел) на Вселената е бил достигнат. Тогава “Бог” си поставя нов telos (цел). Има свободата да избира всичко и разполага със знанието и властта да постигне всичко, което желае.

Вселената не е неперсонална. Тя не е без смисъл. Не е безжизнена и празна. Тя създава смисъл. Тя създава разум. Създава съзнание. Създава душа. Вселената оживява и се превръща в личност. “Бог” е Вселената като живо същество. Hylocosmos-ът божественото тяло, а Psychocosmos-ът – божественото съзнание.

Началната цел на Вселената е била да бъде самоосъзната, а след това – да насочва интелигентно своето бъдеще и да постигне максималната свобода и познание. Хегел казва, че максималното познание е “разумът да познава себе си като разум”. Земята е самоосъзната под формата на човечество и сега има интелект, който да я води. Вселената е като Земята в по-голям мащаб.

Всяка клетка в човешкото тяло е заета с базови, микроскопични функции, но всички тези клетки, събрани заедно, могат да създадат един Хегел, Айнщайн или Да Винчи. Клетките, разглеждани поотделно, и клетките, разглеждани заедно, са две съвсем различни неща. Човешката личност за отделните клетки е каквото е “Бог” за Вселената. Може да се каже, че целта на клетките в човешкото тяло е да предоставят платформата за човешкия интелект. По същия начин, целта на компонентите на Вселената е да предоставят платформата за вселенския интелект. “Каквото е горе, това е и долу.” Това е древната мъдрост. Трябва просто да проучим себе си, за да разберем начинът, по който Вселената работи.

По-мъдрите ще видят, че редукционното научно определение за безцелна еволюция чрез естествен подбор, всъщност маскира по-фундаментален принцип – този на стремежът на Вселената към своя telos (цел), чрез процес, който на повърхността изглежда сляп, но в никакъв случай не е такъв. Телеологията не противоречи на естествения подбор. По-скоро, естественият подбор е основният инструмент на телеолофията, механизмът, който тя използва, за да намери пътя си към крайната цел. Много учени, тъй като не могат директно да наблюдават целта, заявяват, че тя не съществува. Но липсата на доказателство не е доказателство за липса. Тези учени погрешно и напук на принципите на научния метод заключават, че тук не може да става дума за каквато и да е цел.

Тези, които ни контролират, са Старият Световен Ред. Според тях заслужаваме да да се отнасят с нас като с животни. Все пак всички имат навика да приемат безропотно съдбата си. Никой не се съпротивлява. Както при мюсюлманите, всички просто се подчиняват. Всички трябва да имаме татуировка с думата “подчинение” на челата си. Защо го правим? Защото сме слаби, а те са силни. Ние сме много повече, но те използват принципа на “разделяй и владей”, за да ни контролират. Ние никога не успяваме да сме единодушни. А точно това е, което те искат. Затова само 6000 човека могат да управляват целия свят.

Как могат да бъдат спрени?

Ние биваме отглеждани като пушечно месо. Господарите се отглеждат по съвсем различен начин. Те са обучавани да управляват, а ние – да им служим. Притежават безкрайна амбиция и най-широките хоризонти, докато ние се примиряваме с минималната заплата и досадната работа в офис.

В един свят на силни, находчиви хора, които сами контролират живота си, властта на Стария Световен Ред щеше да е срината. Господарите на Вселената щяха да изчезнат, също както и религиозните водачи, властниците, мениджърите, босовете, знаменитостите, “звездите” и “героите”. Ние самите трябва да бъдем собствените си герои и сами да контролираме съдбите си. Но всичко това изисква всеки да притежава сила, енергия и талант.

И все пак, телеологията е на наша страна. В някакъв момент, чрез някакъв механизъм, на преден план ще излязат хора, които ще се осмелят да се опълчат на властта на Стария Световен Ред. Това е неизбежната посока на стрелата на историята. Свободата не може да бъде спряна.

 

“Да живееш значи да се бориш. Поробеният – за свобода, свободният – за съвършенство.”

Яне Сандански

 

Вие от борците за свобода ли сте? Какво ще направите, за да промените света?

Comments are closed.