Хората винаги са били и винаги ще бъдат глупави жертви на измама и самозаблуда в политиката, докато не се научат да търсят интересите на определени класи зад всякакви морални, религиозни, политически, социални фрази, изявления и обещания.
В.И.Ленин
Какви са фразите, изявленията и обещанията на сегашните протестни движения? Едни безсмислени слогани на капиталистично-олигархичните кръгове, които не са обладали властовата инфраструктура. Тълпите протестни зомбита са обединени в името на самия протест, но не и в името на експлоатираните и угнетените. Защо се протестира срещу малките неправди на „безименната система“, а не радикално против нейната експлоататорска същност? Дали експлоататорите се притесняват от неосъзнати движения, които не защитават собствения си интерес? Тези аморфни и безцелни протестни движения могат единствено да мрънкат без да предложат никаква радикална алтернатива на турбо-капиталистическото статукво. Протестните движения на XXI век се боят да застанат зад някакви конкретни класови позиции, защото така ще изгубят привлекателността си. И поради това глобалното протестно движение, въпреки мащабността си, остава прекалено крехко и с неясен повърхностен израз на недоволство.
Вижте как приключи Арабската пролет! Недоволните араби знаеха точно срещу какво се противопоставят, но нямаха конкретни и съгласувани позиции за отстояване, нямаха управленската визия за пост-диктаторския период. И затова съвсем логично в някои арабски държави военните запълниха политическия вакуум и наложиха своята воля, докато капиталистическите кръгове си останаха непокътнати. В други арабски държави имаше твърди ислямистки ядра с ясна идеология и изградена визия за обществения строй. С помощта на тайните служби на едрия капитал тези ислямистки групировки овладяха властовата инфраструктура и наложиха тяхната визия за реда на нещата, други пък стигнаха по-далеч и тръгнаха да правят халифат. Разковничето е там, че докато неориентираните окупираха площади и административни сгради, ислямистите окупираха мостове, военни поделения, пристанища, петролни рафинерии, фабрики, цехове, водоеми, овощни градини, гари, нефтопроводи, летища и всички ресурси, полезни за властта. Няколко години след Арабската пролет по-добре ли са арабите? Много от тях са все още толкова експлоатирани и угнетени, както бяха и преди, даже и по-зле. Защо си мислите, че идват на талази в Европа? Така се получава, когато едни експлоатиращи паразити сменят други. Ислямистите и военните имаха ясна визия, имаха стратегия, имаха координациия и най-вече лидери.
Масата подскачащи лумпени са ужасени от това да имат конкретна идеология, ясна стратегия и някакви лидери, камо ли класово и политическо съзнание. Вижте само „Анонимните“ – хакерската група, която счита за ценност факта, че нямат лидери. Познайте кой се смее на липсата на идейна платформа, стратегия и лидери? Елитът знае, че опозицията се контролира лесно, когато лидерите й са подставени от тях, но още по-лесно се контролира опозиция без лидери и конкурентна идеология. Всичко, което протестната маса ще направи, е да изпълнява масово театро с участието на публиката. Целият този панаир е част от „Обществото на сеирджиите“, спонсорирано от елита. Протестиращите прекарват повече време да се снимат, постват, чатят, туит-ват, фейсбук-ват и да си качват снимките, вместо да правят класови анализи или исторически анализи на личности и събития. Прекарват времето си в измисляне на остроумни лозунги, които да изрисуват на плакатите си, и никакво време да четат Платон, Макиавели, Русо, Ницше, Хегел, Фоербах, Маркс и Енгелс или записките на революционерите от миналото.
Това са удобните протестиращи, за които елитът не трябва да се тревожи, защото понякога професионалните протестиращи с назначените си лидери в един момент могат да поискат парче от баницата. За постмодерната аморфна протестна маса борбата изглежда като някакъв вид прекарване на свободното време и забавление, вместо борбата да обсеби цялото им съществуване и да се превърне в делото на живота им. Сравнете тези постмодернистични протестъри със санкюлотите от края на XVIII век, поборниците за национално освобождение от следващия век или болшевиките в началото на миналия. Къде са истинските и пламенни революционери на нашия век, от които угнетителят да се бои? Върхушката до такава степен е упоила работничеството, направила го е толкова „пост-модерно“, че недоволните никога няма да се задълбочат в нещо радикално. Те налазват разрешения им от общината мегдан и не помръдват и крачка встрани, камо ли да вилнеят из улиците на града. Никой не хвърля павета по лимузините на бизнесмените, политиците и магистратите, а още малко ще ги почерпят с чай и бисквити. Какъв е смисълът от този фарс, къде е целта!? Какъв ще е резултатът? Наистина, пука ли му на някого изобщо?
Не трябва ли един протест да има някаква цел? Не трябва ли да има списък с конкретни искания? Не трябва ли да има класова позиция? Не трябва ли да има представители? Върхушката направлява толкова добре капитала, че във всеки един момент обръща протеста в своя полза. Мушмороците си купуват маската на Гай Фоукс и някой охранен капиталист от Тайван, който държи правата над образа, става още по-охранен. И защо тогава да не инвестира в протеста, за да продължава той вечно!? Защо да не стане най-преялият капиталист в бизнеса с маски? Това е гениалното на капитализма, че тази система може да печели от антикапиталистическа дейност. Антикапиталистическият капитализъм се оказа доста печелившо занятие. Робовладелството и феодализмът не можеха да печелят от перманентното поддържане на въстания.
Протестиращите трябва да се ограмотят класово, политически, властово, икономически и идейно! Оставете нелепия опит да се поддържа политкоректен консенсус. Обама прекарваше цялото си време в призиви за консенсусни решения (Сядат овцете и вълците на една маса и вземат консенсус с коя овца ще започнат първо.). Обама отстояваше интересите на богатите. Той нямаше радикални идеи и каузи, той бе перфектната политическа марионетка, която никога не представляваше заплаха за никого. Точно заради това беше стопанин на Белия дом. Не е необходимо дори да споменаваме Тръмп – наследникът на милиарди, роден със златна лъжица в устата, но иначе „борещ“ се срещу богаташите и статуквото по собствените му думи. Какво по дяволите…!? В „буржоазната демокрация“ няма изгода от истински лидери, защото лидерите в исторически план искат да променят статуквото, а това е нещо, което привилегированият елит няма да допусне. Петата (икономическата) власт има интерес от назначени медийни лица с висок медиен рейтинг. Едни такива медийни лица във Великобритания са бившият премиер-министър Дейвид Камерън и напудрената му съпруга Саманта (дъщеря на баронеса и доведена дъщеря на виконт), оценени на 30 милиона британски лири. Камерън от колежа Итън, университета Оксфорд, членът на Булингтънския клуб и отроче на изключително богат стокброкер и шикозната му съпруга са квинтесенцията на буржоазната привилегия. По какъв начин тази аристократична двойка би могла да знае за тежкия и мизерен живот на отрудените британци? Тези хора нямат мазоли по ръцете и никога не са си лягали гладни. Прекарали са целия си живот под кристалния похлупак на привилегията. Никога не им се е налагало да се тревожат за заплати, сметки, дългове или да си търсят работа. Всичко им е поднесено на тепсия. Могат да се катерят, колкото е възможно по-нависоко, защото не мъкнат товара на простолюдието. Както и да е, тяхното не се губи!
Какво се случи с поредния изблик на недоволство покрай протестите на чернокожите от движението „Black lives matter“? Журналистът Оуен Джоунс без да е искал е направил кратък, но пророчески анализ на случващото се в САЩ след убийството на Джордж Флойд:
Много от Окупирай Уол Стрийт Движението (ОУСД) разбираемо искат да заобиколят политическия процес, който изглежда или неудачен, или част от проблема. Залозите са много по-високи, отколкото в разцвета на анти-глобалисткото движение. Капитализмът е в криза без обозрим край. Правителствата късат маниакално парчета от обществените блага и милиони остават без сигурно бъдеще. При тези обстоятелства, гневът ще се засилва неизбежно и освен ако не му се придаде политически фокус, ще изригне в грозни пътища без посока. Може да наблюдаваме бъдеще, в което отчаяни младежи вилнеят в центровете на градовете и маскирани полицаи за борба с безредиците се сблъскват с тълпите. Онези с икономическата и политическа власт ще останат в безопасност на същите места, вероятно подпомогнати дори от по-големи сблъсъци и растящо безредие от онова, което видяхме след августовските бунтове. Онези, които разрастват редиците на несъгласните, трябва да избират: предлагаме ли решения на единия процент или се опитваме да ги свалим от власт? Със сигурност сме постигнали първото. Но освен ако не развием последователна и съгласувана алтернатива, която резонира с милионите, които са накарани да плащат за банковата криза, хората на върха никъде няма да идат.
Оуен Джоунс (журналист)
След COVID-кризата прекариатът започна да излиза по улиците и площадите на градовете и селата. Обаче градът е наркоманизиран, а селото е алкохолизирано и преценката на прекариата е силно замъглена. Сред недоволния прекариат има много наркомани и алкохолици, дори и заплатени активисти или заблудените бройлери с лозунгите от сорта на „оставка“ или „в любовта е истината“ (означава ли това, че когато няма любов, истината е мъртва?!), или пък „Обичай ближния си“ – пълна простотия (богатите обичат ли бедните). Време е за бунтарите и революционерите, не за перманентните стачкуващи, които покваряват борбата с техните джибри, треви или протестни надници. Маркс нарече комунизма „призрак“, преследващ капитализма. Къде е днешният призрак или може би призракът на комунизма се умори да броди из Европа? Съществува ли съвременна версия на лозунга: „Пролетарии от всички страни, обединявайте се!“? Или може би остана само прекариат и когнитариат? Някой припознава ли се изобщо като пролетарий? Някой признава ли си, че е беден или се заблуждава с приказките за средната класа или „временнозатруднените милионери“.
Хегел и неговите наследници, които развиха господарско-робската диалектика, винаги са твърдели, че има две големи групи от хора – угнетяващи и угнетени. Без значение дали ще ги наречем господари и роби, феодали и крепостни селяни или буржоа и пролетарии, антагонистичният механизъм на действие си остава един и същ. Тези класи, без да знаем как ще ги наречем в бъдеще, са в постоянно противоборство и този, който не защитава ясно и категорично интересите на едната означава, че брани интересите на другата. Богатите са наясно с този класов антагонизъм и затова защитават интересите си със всички средства. Сегашната тактика на ултра-капиталистите е да разцепва експлоатираната класа на подкласи, които да се гледат едни други с пренебрежение или в идеалния вариант – да са в постоянна борба помежду си. Угнетените са разделени на три подкатегории: прекариат, пролетариат и когнитариат (трудовата аристокрация). Всяка подгрупа защитава своите нужди и отрича нуждите на другите две. Едните отиват на протест, защото животът им е скучен и подреден, други – за по-добри условия на експлоатация, а третите – ‘щото трябва да си платят тока и телефона. Сегашният протестен активизъм е форма на колективна шизофрения. Как може да протестираш срещу някакви отделни малки злини в системата, а да си затваряш очите за най-голямата злина? Със следобедна дейност, постване на коментари и ъплоудване на картинки в нета почти нищо няма да се промени. Борбата против класическият враг трябва да се превърне в най-важното дело на живота ви, ако искате да донесете някаква революционна промяна. Не става със скандирания и подскачания от пет до десет вечерта. Революционерите във всяка една област винаги са били хора, които са изпреварвали времето си и даже често са били недооценявани от съвременниците си, но са продължавали да правят необходимото, въпреки несгодите. Уви, сегашните перманентни активисти нямат комплексна визия за бъдещето, та те дори нямат цялостен поглед върху грозния цирк, в който участват. Докато класата на експлоататорите-капиталисти е наясно, че циркът е част от войната, която води против експлоатираните. Работническата класа не винаги заплаща с кръв в тази вековна война, но често заплаща и ще я заплаща с пот и сълзи.
Както казва крупният американски железопътен магнат Джейсън Гулд:
Мога да наема половината от работническата класа, да убие другата половина от същата класа.
Това цинично изказване е във връзка с железничарските вълнения в САЩ през 1886 г., когато Гулд подкупва американската висша администрация да се намеси с репресивния си апарат и да смаже разбунтувалите се железничари с прикладите на армейските карабини. Ако железничарите не бяха окупирали депата, композициите и гарите, а бяха седнали в някой парк или полянка да пишат остроумни лозунги, дали щяха да заплатят с кръвта си? Повечето сегашни активисти не са наясно срещу каква репресивна машина се изправят, затова и при първите сблъсъци се прибират вкъщи и утре – отново на работа, все едно нищо не се случило. Определено е готино и модерно да тропаш с краче, ако знаеш, че няма да ядеш шамари и е доста удобно да подвиеш опашка, ако знаеш, че ще ги ядеш. Героите от ботевата механа са все още живи и са сред нас. Само, че сега те изглеждат по-добре и миришат по-приятно, и вместо кани и дамаджани, в ръцете си държат смартфони и таблети.
С риск от повтаряне отново ще отбележим, че срещу 90-те % се води война по всички възможни фронтове от векове насам, а тя се води от 1-ят % и верните му 9% слугинаж.
Извинете ни за марксистко-ленинската реторика, но тя все пак се явява продължител на хегелианската диалектическа мисъл. Не си мислете, че след като бюрократичният капитализъм (както Че Гевара наричаше съветския социализъм) падна сте много по-свободни. Сегашната диктатура на капитала е също толкова страшна и тежка, нищо, че можете да подскачате по площадите и да псувате премиера и президента. Задайте си въпроса колко от тези по площадите са способни утре да отидат на работа и да напсуват шефа си или да му се изплюят в лицето, заради неплатените осигуровки и болнични?
Нека сме наясно, никое революционно движение не може да постигне успех, ако не е стъпило върху здрава материалистична основа. В материалистичен план почти всичко опира до събирането на плодовете на трудещите се и тяхното разпределение. Въпросът е кой ги събира и кой ги разпределя? През робовладелския строй това са били робовладелците, през феодализма това са били аристократите, а в наши дни това са капиталистите. Крайно време е трудещите се да започнат постепенно да събират плодовете на собствения си труд и те самите да започнат да ги разпределят. Задава се нова технологична реалност, в която роботизацията ще отнеме работните места на много от трудещите се и драмата ще се състои в задачата: Кой ще обира и разпределя плодовете на роботизирания труд? Ако допуснете отново да го направят наследствените богаташи, то със сигурност нашите внуци ще заплащат единствено със сълзите си, защото няма да изкарват хляба си с пот на челото.
След като прочетохте всичко това, от вас зависи дали ще се сражавате за бъдещето или внуците ни този път ще заплащат единствено със сълзите си. Изборът е ваш: дали да продължите да бъдете зрители-статисти или да станете главните действащи лица.
Само робът има право да воюва с тиранина: това е единственият случай, когато войната се разрешава.
Джузепе Гарибалди