Под цялата привидна комплексност и разнообразност, светът всъщност е доста разбираем. Точно както нулата и безкрайността са лимитите на съществуването, те са също и лимитите на човешкото мислене. Всъщност, човешките умове (но не и сетива) са насочени именно към нула и безкрайност. Причината е елементарна: всяка линия на мислене ще продължи в определена посока, докато достигне своя лимит, след който не може да продължи. Тогава тя ще е достигнала своята естествена крайна точка.
Един от най-добрите примери е религията. В аврамическите такива, разстоянието между хората и бог е увеличено до безкрайност. Според тях, той е безкрайно по-високо във всеки един смисъл. Безкрайно по-силен, безкрайно по-добър, безкрайно по-мъдър, безкрайно по-знаещ… Този бог е описан като безкрайно перфектен. По този начин, контрастът между него и нас не може да бъде по-голям. Ние, в сравнение с този безкраен бог, сме принизени до нула. Един вечен дуализъм на нула и безкрайност.
Представете си, че някой пророк бе казал, че бог е с 33% по-мъдър и по-добър от човешките същества. Това би било абсурдно, нали? Подобен пророк нямаше да има никакви последователи. Ами 100%, 1000%, 1000000%… милиард процента? Звучи доста произволно, нали? Ще изглежда, че пророкът просто си е избрал число от нищото. Не съществува причина, за да бъде избрано което и да е от тези числа. Само едно число би било достатъчно – безкрайност, абсолютният лимит. С други думи, в момента, в който някой пророк реши да формулира какво е „бог“, той е принуден да го представи като безкраен, а човечеството няма друг избор, освен да бъде понижено до нула, тъй като всички крайни същества са нула, когато говорим за безкрайност.
И това, съвсем накратко, е есенцията на аврамическите вярвания. Бог = безкрайност, човешки същества = нула. Всяко твърдение, направено от аврамически пророк, се базира на това. Още в момента на зачеването на идеята за монотеизъм, не е имало съмнение, че самотният „Създател“ веднага ще бъде сложен на трона на безкрайността.
Гръцките богове от Олимп са били по-скоро суперчовеци, отколкото божества. Самият факт, че са били толкова много, означава, че не могат да бъдат дефинирани чрез безкрайност. Несъмнено, политеизмът разрежда силата на боговете, докато монотеизмът я увеличава, докато стигне до безкрайност. По този начин, аврамическият монотеизъм от самосебе си се превръща във фанатизъм, който липсва напълно при политеистичните религии. Римляните винаги са убивали брутално своите врагове, но винаги в името на Рим, а не на Бог. Разпънали са Христос, защото е бил бунтовник, не защото е твърдял, че е божи син. Това е политическа, а не религиозна екзекуция, въпреки че от гледната точка на юдеите, е било точно обратното. Именно те са били обидени от твърденията му, не римляните. Все пак римляните са смятали императора си за божествен, така че идеята за човек-бог не е била нищо ново за тях.
Нито римляните, нито гърците биха стигнали до идеята за „свещена война“. Само аврамическият монотеизъм е способен да роди подобен изкривен манталитет.
Много протестанти следват теологичната доктрина, наречена „пълна поквара“, която заявява, че всички хора са паднали, незаличимо белязани от първороден грях, крайно покварени и без надежда за спасение, чрез собствените си усилия. Според доктрината, хората са неспособни да следват бог и да бъдат спасени, без директната му намеса. С други думи – хората са неспособни да бъдат божествени, а грехът е присъщ на човечеството и затова нашата „свободна воля“ не може да го избегне. Изборите, които правим, неизбежно отразяват нашата греховност. Неспособни сме свободно да изберем пътя към божественото и не можем да изберем да бъдем спасени – прекалено сме грешни. Оставени сме изцяло на божията милост.
Разбира се, логическият извод от тази гледна точка е, че нямаме свободна воля, за да вършим добри дела – те винаги са недостижими. Това не е проблем за протестантите. Те вярват в предопределеността, ужасяващата концепция, че съдбата ни е предначертана от бог, когато сме се родили, и чрез някакъв случаен процес, той прави малцина от нас „избрани“, а останалите – прокълнати, които със сигурност ще отидат в ада. (Дотук с всеобичащият, всеопрощаващият и милостив бог.) Вероятно виждате и откъде Старият световен ред взима някои от идеите си – те са избраните, а ние сме прокълнатите, заслужаващи само презрение.
Протестантството е поредният пример за психопатичен набор от вярвания. То заема най-лошата възможна гледна точка, спрямо човечеството. Всички ние сме безпомощни кукли на конци, оставени на милостта на бог и нямаме думата в собствения си живот. Какъв е смисълът да се поддържа подобно откачено вярване, което ни принизява до такава степен? Всяко наше действие, било то религиозно или изразяващо алтруизъм, благотворителност, милосърдие или съчувствие, е винаги зло, защото импулсите зад него са се родили от нашата напълно покварена природа. Тези действия не са „в прослава на бог“, а на самите нас и само божията милост, която никой от нас не заслужава, може да превърне действията ни в такива, съвместими с добротата и спасението.
Трудно е за разбиране, как в 21-ви век някой би застанал зад подобна болна и перверзна визия за човешката същност, напълно лишена от нещо положително. Протестантството е една от най-злите идеологии, изобретявани някога. Тя е перлата в короната, основата в кредото на Старият световен ред. Голямата част от членовете на Чаената партия са точно такъв тип протестанти. Техните деди, които са слезли от лодките от Англия през 17-ти век, са били основно религиозни фанатици – пуритани и почти нищо не се е променило оттогава. Същите хора с ентусиазъм са станали робовладелци и ултра-капиталисти.
За разлика от протестантите, католиците са поне по-положително настроени към обществото и се противопоставят на капитализма. Отидете в някоя южноевропейска държава, като Испания или Италия и ще видите много по-различно мислене от това в протестантска Великобритания. Крайностите на капитализма е много по-вероятно да вземат връх в протестантските нации, отколкото в католическите. В този смисъл, католицизмът има поне минимални добродетели (доколкото изобщо можем да говорим за някакви добродетели в аврамизма). Трудно е да бъдят видяни каквито и да е такива при протестантството. Почти всички нещастия на западния свят могат да бъдат проследени недвусмислено до протестантските вярвания. Освен Чаената партия, Републиканската партия също е крайно протестантска. Какво повече има да се казва?
Мюсюлманите са също толкова фиксирани в уравнението Бог = безкрайност/човечество = нула, като християните. Мюсюлманите се молят пет пъти на ден (включително и посред нощ) с лице на изток. Жените трябва да се молят отделно от мъжете и да бъдат в бурки и хиджаби. Мюсюлманите се „подчиняват“ на бог (думата „ислям“ означава „подчинение“). Ходят на поклонения в Мека и извършват огромно синхронизирано преклонение пред Аллах: „Не сме достойни!“. Това е поведението на деградант, изпълнен със самоомраза. Човешкото достойнство и самоуважение е принизено до нула.
При юдаизма нещата не стоят по-различно. Трябва да се спазват стотици откачени правила, за да не бъде оскърбен бог. Дали бог изобщо го интересува, дали си си избръснал брадата, дали косата ти е на къдрици, дали носиш тъмни и порядъчни дрехи? Дали бог си прекарва времето да следи, дали жените са си покрили косата? С това ли се занимава бог – обикаля със списък, за да е сигурен, че всички следват „правилата“? Ама че жалка картина и на човечеството, и на бог. Представете си, че вярвате в бог, който ще ви прати да горите безкрайно в адския огън, защото окосмяването по лицето или главата ви е нарушило „правилата“. Тези хора да не са побъркани? Концепцията им за бог е направо срамна и смущаваща. Превърнали са го в някакъв смешен пазач с мустак, като на Хитлер, решен да наказва всяко малко нарушение. Един бог, зает с тривиалности и правилници, за да събере повече точки. Има ли изобщо някакъв смисъл да се вярва в подобен бог?
Логиката… „логиката“ на аврамическите религии е, че ние непрекъснато трябва да молим бог за милост. Трябва да го величаем постоянно, иначе ще пропаднем в ужасната греховност на нашата „човешка природа“. Никой от нас не заслужава спасение и няма дела, които можем да извършим, за да го заслужим, защото всеки краен акт на крайно същество винаги ще е нищо, в сравнение с безкрайността. Затова и трябва да умоляваме да бъдем спасени и ако не сме достатъчно добри в молбите, бог ще ни накаже с безкрайни мъки в ада. Колкото до описанията на сатаната – той не е просто зло, той е безкрайно зло. Всяко негово наказание е винаги безкрайно, както по сила, така и по продължителност.
А когато представите на неинтелигентните хора перспективата за безкрайна отплата, за това, че следват правилата, както и безкрайно наказание, ако ги нарушат, сте създали и ордите от промити мозъци и „мъченици“. Хората, фиксирани в уравнението за безкрайна наслада/болка, са способни на абсолютно всяко престъпление, в името на техния бог. Откачалките от 11-ти Септември са смятали всички неверници за безкрайно зли хора, незаслужаващи никаква милост. Все пак, в корана – безпогрешната, безспорната дума на Аллах – се казва, че всички неверници ще горят във вечен адски огън. Тези хора определено са изпълнявали желанието му.
В аврамическите религии става дума само и единствено за нула и безкрайност. Корените им са здраво свързани с психозата и са изключително разрушителни за менталното здраве. Те създават един екстремен фантастичен свят, базиран на безкраен страх от ада и безкрайно желание за рая. Пораждат крайна омраза към неверниците и безкрайна нетолерантност.
* * *
А какво се случва при не-аврамическите религии? Илюминизмът твърди, че човек може „да стане Бог“. С други думи, вместо да увеличава пропастта между Бог и човек до безкрайност, илюминизмът прави точно обратното и я свива до нула, така че е невъзможно да се направи разлика между Бог и човек. Индуизмът и будизмът, въпреки многобройните си слабости, също следват подобен начин на мислене. Мокша, нирвана и гносис са една и съща концепция – просветление, водещо до обединение с божественото.
В аврамизма, човечеството е безкрайно отдалечено от Бог. В останалите религии, в точката на просветление, не само, че не съществува такова разделение, но е налице обединяване и идентифициране с Бог.
Кой от двата типа религии смятате, че е по-здравословен в психологически аспект? Коя предлага по-позитивна и оптимистична визия за човешката раса?
Просто няма място за сравнение – юдаизмът, християнството и ислямът са продукти на изкривени, болни и изпълнени със самоомраза умове. Те са обида за човешкото достойнство.
Кой всъщност подкрепя концепцията, че сме „създадени по подобие на Бог“? Определено не са аврамистите, поставящи безкрайна пропаст между нас и Бог – т.е. ние ни най-малко не приличаме на този Бог и не притежаваме никое от неговите качества. На точно противоположното мнение са религиите на просвещението/просветлението, поддържащи идеята, че можем буквално да станем богове.
* * *
Това са петте възможни позиции, които човек може да заеме спрямо религиите, базирани на анализ от типа нула/безкрайност:
1. Аврамизъм
Пропастта между хората и Бог = безкрайност. Човешката стойност е нула.
2. Просвещение
Пропастта между хората и Бог = нула (в края). Човешката стойност е безкрайна (в края). (Пантеизмът – идеята, че Бог е навсякъде, че е природата, следователно сме част от него, е специфичен вид просвещение)
3. Политеизъм
Боговете са нещо като супер-същества – с големи, но не безкрайни сили. Пропастта между боговете и хората не е нито безкрайност, инто нула. Боговете са като свръх-човеци, податливи на същите страсти и слабости (като гръцките богове от Олимп).
4. Атеизъм
Богове не съществуват. Пропастта между тях и хората е нула, защото боговете не съществуват.
5. Агностицизъм
Агностиците не знаят, дали съществуват богове. Затова не може да бъде определена и пропастта между тях и хората. Те не заемат никой от крайните възгледи, защото не са в позицията да го направят.
Виждате, че дори и в религията, нулата и безкрайността контролират всичко и виждате колко е лесно да се свие цялата привидна комплексност на хилядите съществуващи религии до само пет основни позиции.
