Френският социолог Емил Дюркем създава термина „хомо дуплекс“ (дуплекс: съставен от две части), чийто смисъл означава, че човешкото същество е съставено от две части, които той нарича „сакрална“ и „профанска/скверна/несвята“.
„Сакрална“ идва от латинското sacrare – „да направиш свято“. Отнася се до религиозното и духовното ни измерение и нещата, на които придаваме специален, свещен статус – тези, които означават най-много за нас.
„Профанска“ идва от латинското profanare, означаващо „да оскверниш, да нарушиш“. В по-съвременен смисъл, думата е свързана с анти-религиозност, секуларност, с интерес към света, а не към небето, към човечеството, вместо към боговете. Произходът й е от латинския израз „pro fano“ (pro– „пред“ и fanum „храм“), буквално преведен като „пред или на входа на храма“, метафора за „недопуснат в храма“ (където са посветените), „извън храма“, „изключен от конгрегацията“, „нечист“ и т.н. Профанът е извън храма, а святият (сакралният) е „in fane“ (в храма).
В този смисъл, човешките същества имат двойствена природа със свята и профанска част. Всички ние сме доктор Джекил и господин Хайд едновременно.
Има неща, които могат да са сакрални за една група, и профански за друга. За не-мюсюлманите коранът е книга с древни суеверия и глупости. За мюсюлманите, тя е свещеното и буквално божие слово, и са готови да убият всеки, който го оскърбява.
Хората инвестират много повече в сакралното, отколкото в профанското. Сакралното е нещо, за което би дал живота си – то е святата кауза, това, което определя какъв е човек в действителност, в какво вярваш и какво подкрепяш. То те обвързва, ангажира и те отделя от всеки, който не споделя същата кауза.
В „Ад“-а на Данте, най-презираните хора в цялата вселена – отхвърлени и от рая, и от ада – са т.нар. Ignavi. Неутралните, които отказват да заемат страна, докато не видят кой ще е победителят. Тези хора са цинични и егоистични страхливци, които нямат никаква кауза, освен своя собствен интерес. На тях не може да се вярва и разчита, защото те са от хората, които се обръщат, според това накъде духа вятърът. Те никога не заемат позиция, никога не се противопоставят, никога не плуват срещу течението.
Всички имаме един основен избор в живота си. Да имаме свещена кауза и да посветим живота си на нея, или да останем завинаги профани, откъснати от всичко свято, интересуващи се само от собственото си благополучие, от собствената си печалба и егоистични желания. Във втория случай, трябва да се причислим към игнави-те – най-презираните от всички.
Често чуваме за млади мюсюлмани, които са радикализирани. Какво означава това? Означава, че най-обикновени индивиди без цел в живота са срещнали някакъв ментор, който ги е въвел в „сакралното“ – някаква висша кауза, която ги трансформира из основи до такава степен, че са готови да убиват и да умрат за нея. Християнската идея да бъдеш „прероден“ е сходна форма на радикализация. Един непосветен човек, подстрекаван от някой свещеник, приема Исус Христос и се превръща в един от „спасените“, един от „христовите кръстоносци“.
Рационалността, достоверността и дори нормалната психика на свещената кауза не съществува (само попитайте Алекс Джоунс, Еленко Ангелов, Дейвид Айк, Стойчо Керев…). Единственото важно в случая е човек да намира каузата за толкова привличаща и съблазнителна, че да му позволи да й се посвети напълно и да предефинира живота си заради нея. Обикновено такива каузи включват вълнуващи митологии, включващи Бог, ангели, мъченици, демони, репресивни правителства, извънземни и т.н. Нищо не е по-силно от вярата, че изпълняваш божията воля и помагаш на божествената кауза срещу „тъмните сили“. Всички свещени каузи са манихейски в своята същност. Те разделят света на добро и зло. Подобни каузи обикновено са базирани на сляпа вяра в нещо, за което няма никакви доказателства или рационална подкрепа.
Свещените каузи оперират емоционално, не рационално. Те се целят в най-мощните и примитивни емоции. Те са здраво свързани с нашето генерализирано усещане за любов и омраза. В личния си живот познаваме много хора. Към някои от тях изпитваме обич, а други – ненавиждаме. Свещената кауза може да накара човек да обича всички, които я споделят, и да мрази всички, които не я споделят, независимо, че никога не ги е виждал, не ги познава и те никога не са му направили нищо лошо. Нацистите демонизират евреите, християните демонизират всички еретици, мюсюлманите демонизират всички неверници и вероотстъпници, евреите демонизират всички гои, капиталистите демонизират комунистите, либертарианците и анархистите демонизират всички поддръжници на правителствата и т.н.
Свещената кауза кара хората да проектират обич и омраза върху огромни групи от хора. Те започват да мразят всеки, принадлежащ към „погрешната“ свещена кауза, без дори да са го виждали. С други думи, свещената кауза е това, което ни да разширим прилагането на тези емоции от частното (хората в живота ни) към общото (хора, които не сме срещали и никога няма да срещнем). Омразата и желанието да навредиш на някого, когото не познаваш, е изключително мощна сила. И въпреки това, това често бива оправдавано. Свещените каузи подчиняват хората да мислят със стереотипи. Честно казано, ако сте срещнали един религиозен фундаменталист, или конспиративен теоретик с празен поглед – вече сте срещнали всички от тях.
Дори глупавите хипарски и ню-ейджърски мантри за „безусловна любов“, „мир, брато“, „универсална хармония“ и т.н. предполагат, че някой, който не споделя тези идеи, е лош. Значи в края на краищата любовта не била „безусловна“! Просто не е в човешката природа да обичаш хора, които се противопоставят на теб, на интересите и на каузата ти. Ако обичаш тези, които се опитват да те убият, то със сигурност ще загинеш.
Национализмът, патриотизмът, расизмът, сексизмът, елитизмът, монархизмът и най-вече – религията и политиката – могат всички да бъдат превърнати във фанатични свещени каузи. В сегашната светска ера дори спортът е облякъл мантията на свещена кауза за много хора, които нямат силни религиозни или политически убеждения.
Та… ние сме човешки същества с два аспекта. По-нискостоящият – непосветеният/профанският – е този, при който се интересуваме само от себе си и не се посвещаваме на никаква кауза. В момента, в който обаче човек се присъедини към такава, той изоставя себе си като изолиран индивид и става част от група, според която трябва да коригира поведението си.
Може да се каже, че човек е хомо дуплекс не в смисъла на сакралното и профанското, а по-скоро на колективното и индивидуалното, на Свръх Его-то и Ид-а по Фройд. В момента, в който той се откъсне от това да е погълнат със себе си (индивидуализъм), човек навлиза в нова фаза на грижа и сътрудничество с останалите.
Историята на света не е нищо повече от кофликта между двата човешки аспекта: сакралния и профанския, колективистичния и индивидуалистичния, Свръх Его-то и Ид-а.
Семейството е куриозен феномен, тъй като се позиционира между сакралното и профанското. Родителите често казват, че „биха направили всичко за семейството си“, като така придават на семейството свещен статус и обявяват за зло всичко и всеки, който застане на пътя на амбициите им. Въпреки това, семейството е просто индивидът в по-голям мащаб. Също както индивида, то ще направи всичко, за да запази интересите си и да прецака всеки, изпречил се на пътя му. По същия начин религиите често не са нищо повече от поукрасени семейства. Мюсюлманите дори се наричат „брат“ и „сестра“ помежду си и възприемат атаката срещу един като атака срещу всички.
Така се разкрива една интересна връзка между сакралното и профанското. По един или друг начин, каузата, на която даден индивид се е отдал, е всъщност само негово продължение, чрез неговия род, неговата раса, нация, политика, религия… Във всеки случай, индивидът търси начини да подпомогне каузата си – собствения си интерес – и да унищожи всяка друга кауза, която му се противопоставя. В тези случаи „сакралното“ се разкрива като замаскирано профанско, чиято важност се поддържа от факта, че се асоциира с повече от един човек. Именно това, че човек се бори в името на нещо по-голямо от него, което обаче е замаскирано продължение на него самия, е елементът, който се е доказал като крайно мощен и съблазнителен. Човек може да вярва, че се е отдал на някакви по-висши цели, докато всъщност обслужва своите собствени. Може да облече себелюбието си в благородни одежди и да се възхищава на алтруизма си, а всъщност да е по-голям егоист от всякога.
За какво загива един ислямски терорист, например? Заради исляма или заради обещаните му девици в рая? Той алтруист ли е или егоист? Именно това е парадоксът на сакралното и профанското. Представете си човек, който си мисли, че убийствата за удоволствие ще му отреди място в рая, където ще може да се наслаждава на още повече убийства (нещо като рай за серийни убийци). Някой би ли се възхищавал на подобен човек? И въпреки това – каква е разликата между него и „мъченика“? И двамата убиват, заради желанието си да се наслаждават на придобивките си в рая. В единия случай убиецът убива, заради „кауза“, която уж е по-голяма от него, а в другия – заради своя лична кауза. Но и в двата случая целта е абсолютно същата – да се наслаждават на обещаните безкрайни удоволствия в рая. Не е ли „възвишената“ кауза просто претекст за собствените ни егоистични желания? Не е ли тя това, което ползваме, за да прикрием истинския си мотив – тотален егоизъм?
„Сакралното“ всъщност никога не е нищо повече от профанското, украсено така, че да заблуди останалите, а дори и нас самите. Някой би ли следвал свещена кауза, която му гарантира неотменими ужасни последствия за него самия, независимо колко много е помогнала на всички останали? Всички свещени каузи се изпаряват, когато застанат лице в лице с този избор, показвайки се в истинската си светлина – изпипани трикове, поощряващи единствено един най-обикновен и жалък собствен интерес. Всички се самозалъгваме да вярваме, че вършим „героични“ дела за останалите, докато всъщност ги вършим за себе си.
И все пак – хората не могат да живеят смислен живот без това самозалъгване. Човек трябва да си избере кауза, ако иска да бъде щастлив и да се чувства пълноценен. Въпросът тук, разбира се, е коя кауза да изберем. Това зависи от семейството, приятелите, обществото, културата, интелигентността и т.н. Каузата на голямото мнозинство – религиозна, политическа, икономическа – е тази, която му е втълпена през детството от родителите, а от своя страна техните умове са били промивани от техните родители, когато са били още деца. Звучи ужасно, но свещените каузи обикновено гравитират около най-зловредния контрол над ума.
За да се направи избор за свещена кауза, човек трябва да открие нещо, с което се идентифицира, с което се чувства, че се е присъединил към нещо по-голямо от него (но всъщност е само негово продължение) и най-вече – ако е рационален – нещо, което подкрепя здравия разум и рационалността. Златното правило на рационалния човек е „Отнасяй се с останалите така, както искаш те да се отнасят с теб“. Резултатът от това е рационален свят на рационални закони, следвани от всички и помагащи на всички. Светът в момента следва ирационални законии на привилегиите, които насърчават интересите на елитите, а третират всички останали като втора категория хора. Ако службите те следят и те шпионират (от името на елита), това е законно, но ако ти се опиташ да ги шпионираш, най-вероятно ще се окажеш скочил от някой прозорец на висок етаж. Cui bono? Трябва да е невъзможно да се задава този въпрос по отношение на никой рационален закон, тъй като той трябва да служи еднакво на всички.
Ние сме рационалисти. Знаем, че един по-рационален свят ще е един по-добър свят – за нас. Въпреки това, той няма да е по-добър свят за ирационалните, поне в краткосрочен план. Ирационалните хора ще се затрудняват в един свят на здравия разум. Свещена ни кауза е развитието на човечеството чрез следването на един Logos-базиран дневен ред. От друга страна, то ще остане на същото място или дори ще регресира, ако продължи да се кланя на ирационалния Mythos. Всъщност, Mythos-ът с времето ще унищожи човешката раса, защото вярата в истории, фантазии и преклонението пред невидими небесни богове няма да ни позволи да напуснем планетата, когато тя започне да умира.
Ето една проста истина. Нито една молитва от нито един християнин, еврейн, мюсюлманин, кармист и т.н. не е била замесена в кацането на Луната. Нито една дума от никой свещен текст не е допринесла за кацането на Луната. Математиката, науката, технологията и инженерството са отговорните за стъпването на човешки крак на лунната повърхност, нищо друго.
Когато древната критска цивилизация е била отнесена от природно бедствие, жителите са се молели неистово на боговете си и са им принасяли жертви, за да ги умиротворят. Лесно можем да си представим всички аврамисти да правят същото. Няма ли да е по-добре да бъдете с тези, които разбират какво се случва, защо се случва и как да го предвидят, избегнат или коригират?
Хомо дуплекс: човешкото същество е едновременно индивидуално и социално. Само в социалния си режим човек може да изживее нещо трансцедентално, нещо по-голямо от самия него.
Дюркем казва:
Далеч от това да е нещо елементарно, вътрешният ни живот има нещо подобно на двоен център на гравитация. От една страна е нашата индивидуалност… От друга страна е всичко в нас, което изразява нещо друго освен нас самите. Не само, че това са две състояния на съзнанието, различни в своите произход и свойства, но има и реален антагонизъм между тях.
Тук Дюркем греши. Всички ние силно мразим „другите“ (опонента, непознатия, чужденеца, различния). Единствено когато се самозалъжем да видим другия като наше продължение (чрез семейството, расата, националността, патриотизма и т.н.), можем да превъзмогнем „другия“ и дори да се бием в негово име. Но истинската причина, поради която приемаме другия е, че спираме да гледаме на него като на „друг“, а като на нас самите в друг мащаб.
Масите в голямата си част са бездуховни, егоистични групи, в които всеки е сам за себе си. Един свят на теорията на игрите, базиран на безскрупулен собствен интерес и мрачна социална атомизация. Масите си избраха една профанска икономическа и политическа система, която да ги управлява, като така загубиха душите си. Защо диктатори и откровени терористи успяват да очароват подопечните си маси? Защото знаят как да върнат душата на масите. Защото знаят как да им дадат свещена кауза, която да следват.
Необходима е промяна от профанското към сакралното. Необходима е кауза, свещен поход, вдъхновяващо начинание. Необходима е арена за герои и героини. Необходими са нова религия, нова политика, нова икономическа система, нова наука, нов световен ред. Необходимо е трансформирането ни от популация (група от индивиди, населяваща определена територия) към хора (група от индивиди, работещи заедно).
Та каква ще е вашата свещена кауза?